Артисти

Интро:

Гергана Райкова е цигуларка и основател на Burgas Festival – фестивал за камерна музика, който събира в Бургас музиканти от България и света. Пътят ѝ към музиката започва още на шестгодишна възраст, когато вътрешното ѝ желание да свири на цигулка я кара да откаже всички други възможности и да поеме по нейния  дългогодишен път в музиката.

Гергана прекарва 10 години като преподавател по музика в Yehudi Menuhin School в Съри, Англия, преди да реши да посвети времето и енергията си на ново начинание – създаването и развитието на Burgas Festival. Фестивалът е резултат от желанието ѝ да обедини натрупания през годините опит, знания, контакти и творчество в едно общо пространство, посветено на музиката.

За нея Бургас е не просто място за провеждане на фестивала, а град, с който е свързана чрез своите корени. Именно затова избира Бургас за негов дом – мястото, където иска да създаде международна музикална общност и да превърне камерната музика в естествена част от културния живот на града.

Кога възникна любовта Ви към музиката и към цигулката?

Започнах да свиря на цигулка, когато бях на шест години. Нямам много дълбок спомен какво точно ме е пленило тогава, но си спомням едно много силно вътрешно усещане – просто много исках цигулка.

През годините не беше никак лесно да се намери учител по цигулка. Родителите ми направиха невъзможното, за да намерят преподавател. Имаше учители по пиано, китара, пеене – по какво ли не, но аз отказвах всичко. Явно нещо вътрешно ме е дърпало към цигулката.

На шест години и половина вече имах учител и започнах своя път с инструмента. Оттогава музиката неизменно е част от живота ми.

Любима сцена, на която сте свирили?

Може би най-любимата ми сцена е… там, където се чувствам вкъщи. В Бургас.

Понякога най-близките и лични пространства остават най-силно свързани с музиката.

Сцена, за която мечтаете?

Всяка сцена, на която не съм свирила, е мечта. Всяка една сцена носи вълнение и усещането, че предстои нещо ново.

Ако трябва да посоча една голяма мечта, това е Америка, по-точно Ню Йорк и големите сцени там. Привлича ме мащабът, възможността да срещнеш толкова много хора и таланти, да се учиш от тях и да се изправиш пред голяма конкуренция.

Момент от музикалните Ви изяви до момента, който се е запечатал в съзнанието Ви?

Всеки концерт носи нещо специално, но най-силно са ме впечатлявали моментите, в които съм виждала емоционалната реакция на публиката.

Имала съм няколко изпълнения, след които хора са плакали. В повечето случаи дори не съм го очаквала. Един от най-ярките ми спомени е за човек, който седмици след мой концерт ме срещна и ми сподели, че все още усеща сълзи в очите си, когато си спомня за моето изпълнение.

Това оказва най-силно влияние – начинът, по който музиката може да остане в живота на човек дълго след края на концерта. Тя оставя следа не само у изпълнителя, но и у слушателя. Това е своеобразно наследство и духовна храна.

Споделете за някой Ваш настоящ проект?

В момента целият ми фокус е насочен към Burgas Festival. След десет години работа като преподавател в Англия реших да спра, за да мога да се посветя изцяло на фестивала – да дам максимума от себе си за неговото развитие.

Идеята ми е фестивалът да се превърне в едно голямо семейство от музиканти. Много от хората, с които съм работила през годините, днес са изключително активни, концертиращи и утвърдени музиканти. Искам всички те да дойдат в Бургас, да усетят енергията на града и да свирят тук, за да може тази енергия да се предаде на хората от цял Бургас.

Предстоят и конкретни събития през октомври. Ще бъда в Windsor Castle, Англия, където съм поканена да представя фестивала и да изнеса солов рецитал. След това ще дойда в Бургас, за да представя същата програма тук, като част от програмата на Burgas Festival.

Как могат да бъдат привлечени повече млади хора към музиката?

Мисля, че много от нещата започват от вкъщи. Има деца и млади хора, които просто обичат класическата музика, защото тя е част от средата, в която са израснали – какво се слуша у дома, какво се говори, какво се споделя.

Класическата музика има много силно влияние върху емоциите и психиката и вярвам, че когато човек има досег с нея от ранна възраст, тя може да стане естествена част от живота му.

Но е важно и самите млади хора да получават възможност да се срещат с професионални музиканти. Затова искам Burgas Festival да развие обучителни програми и академия, в рамките на които деца и млади изпълнители да могат да получават уроци, да участват в майсторски класове и да се срещат директно с музиканти от световна класа.

Това не е само обучение. Това е възможност да създадеш контакт и мрежа от хора, която може да остане с теб години наред.

Как бихте определили Бургас с една дума?

Дом.

Когато си помисля за Бургас, усещам, че съм отново у дома. Искам да се върна, да усетя корените си, да видя морето, да бъда с близките си и приятелите си.

Когато живееш в чужбина, трудната част е именно това – че се отделяш от хората и от корените си. А без корени трудно виреем дълго.

Една Ваша мечта за Бургас?

Искам градът да живее по-дълго от един сезон. Бургас е красив и благодатен през цялата година и ми се иска да има постоянно „бълбукане“ на култура – концерти, събития, срещи и причини хората да се събират.

Моята мечта е културният календар да бъде пълен – през месец-два да има концерт или събитие, свързано с фестивала. Искам камерната музика да се превърне в част от живота на града, но същевременно Бургас да бъде място, което привлича музиканти и публика от цяла Европа и света.

Морето също има огромно значение. То носи усещането за безкраен хоризонт, а музиката е точно такава – тя няма граници. По суша, по въздух и по море можем да свързваме Бургас с всяка точка на света.

А голямата ми цел за Burgas Festival е той да достигне топ европейско ниво – да бъде сравним с утвърдените фестивали за камерна музика в Германия и Швейцария, да привлича артисти от най-висока класа и публика от различни места. Имаме време до 2032 г. и вярвам, че това може да бъде постигнато.

Интро:
Владимир Меранлиев е един от най-изявените млади музиканти на Бургас. Усмихнат  и енергичен, с лекота предава на околните заразителната си любов към цигулката. Едва 15-годишен, той вече има многобройни изяви в България и в чужбина – свирил е като солист в Зала „България“, в Бургаската Опера, в залите на НМА „Проф.П.Владигеров“, както и на сцени в Германия и във Виена, Австрия.
Интерес към цигулката проявява на 5-годишна възраст, а скоро след това е приет в НУМСИ „Проф.П.Владигеров“. Оттогава до сега основният му цигулков педагог е г-жа Людмила Иванова. За музикалното му развитието важен принос има и преподавателят му по солфеж в музикалното училище Петя Тончева.
Владимир има над двадесет първи награди от национални и международни конкурси. Само от началото на през 2025 г. получава три първи награди в престижни конкурси като Първи национален конкурс за цигулари „Орфей на бъдещето“ – София и Национален конкурс за млади инструменталисти „Кантус Фирмус“.
Участвал в майсторски класове на проф. М.Минчев, проф. А.Данаилова, проф.М.Хосен, проф. М.Фришеншлагер и проф.Ф.Драганов.
 
Кога възникна любовта Ви към музиката и към цигулката?

Много обичам да разказвам тази история. Когато бях на 5 години, майка ми ми купува една детска книжка. На нейната корица има една малка маймунка, маймунката Додо. Историята е за това как тази маймунка намира цигулка в джунглата. Минава камион, от камиона пада кашон. Маймунката го отваря от любопитство и какво да види вътре – цигулка. Започва да свири и цялата джунгла се събира, за да слуша изпълнението й и много й се радва. Маймунката започва за изнася концерти, отива в другите джунгли, при другите животни.Имаше, помня, една илюстрация как са се събрали много животни и маймунката е застанала на един камък, като на подиум, сцена, свири и всички са вперили очи в нея. И реално това е цялата история. Съвсем кратка, тънка книжка. Аз много се впечатлих от нея и казах на майка ми: „И аз искам цигулка!“. И тя: „Как така, сигурен ли си?…“. Така започна всичко. Записах се в цигулкова школа „Звездичка“ в Младежкия дом в Бургас. Там свирих около половин година и след това започнах да се подготвям за музикалното училище. И така, скоро стават десет години, откакто съм свързан с цигулката.
 
Любима сцена, на която сте свирили?

Зала „България“. Кога бях по-малък моята учителка ме заведе на концерт в София. Оказа се че същата вечер в зала „България“ има и друга музикална изява. Тя ме хвана за ръка и ми каза „Ела сега да видиш нещо.“ Аз само погледнах вътре в залата, бях съвсем малко по-висок от столовете, и ахнах. Публиката, блестящите светлини, на органа свиреше една дама…Побиха ме тръпки от цялото изживяване – такава голяма зала дотогава не бях виждал. Беше невероятно за мен, че само година и половина по-късно аз самият стъпих на тази сцена с оркестъра „Кантус Фирмус“ зад гърба ми. През 2022 г. спечелих конкурса „Кантус Фирмус“ за моята възрастова група. Веско Ешкенази беше в журито и част от наградата беше участие на една сцена с него. Така се случи първата ми изява в зала „България“.
 
Сцена, за която мечтаете?

Още една история. Като по-малък участвах в детски музикален фестивал в Хамбург. Беше точно един месец преди Ковид кризата. Покрай цялото свирене и подготовка ми остана малко свободно време и преподавателката ми ми предложи да отидем да видим филхармонията в града – концертната зала в Хамбург. Тази сцена за мен е нещо прекрасно. Аз такава архитектура не бях виждал. За жалост, залата в момента беше в ремонт и това,което успях да видя, бе само малка част от нея през едно стъкло. Вече колко години са минали от тогава – почти 6, но това преживяване се е запечатало дълбоко в съзнанието ми. Казал съм си, че някой ден не само ще вляза в тази зала, а и ще свиря на нейната сцена. 

 
Момент от музикалните Ви изяви до момента, който се е запечатал в съзнанието Ви?

Денят, в който имаме генерална репетиция с Вешко Ешкенази за концерта в зала „България“, за който вече споменах. Ще изпълняваме Концерт за две цигулки на Бах. Свирят първата част и идва втората, в която трябва да се включа аз. Отворил съм цигулката, настроил съм я и тръгвам да вадя нотите. Само че, нотите ги няма. Много се притесних, започнах да ровя и да ги търся. Диригентът ме казва, че трябва да започваме. Аз съм най-малкият там, на 12 г., треперя целият. В рамките на 3-4 минути търся, ровя, но не ги откривам. Досещам се, че са останали на пулта в квартирата, където свирих последно. Веднага опитвам да звънна на родителите ми, за да ми донесат нотите спешно. Оказва се обаче, че нямам обхват и не мога да се свържа. Това се случва 2 часа преди концерта, който е най-важното изпълнение в кариерата ми до момента…В крайна сметка се намериха резервни ноти и спасихме положението, но споменът за изживяното напрежение още ме държи.

Споделете за някой Ваш настоящ проект?

В момента се подготвям за майсторски клас във Виена, с който аз и съученичката ми от НУМСИ Бургас Олга Дойкова бяхме наградени на Международния цигулков конкурс„Кантус фирмус“ 2025. Включени бяхме в специалната категория за български цигулари до 17 години и спечелихме стипендии за Лятната музикална академия в австрийската столица. Фестивалът се организира вече от няколко години с участието на много изявени имена и с една чудесна организация, на едно прекрасно място в центъра на Виена. Това ще бъде първото ми участие във Виена и моя първа изява на по-високо международно ниво.

Как могат да бъдат привлечени повече млади хора към музиката?

Според мен е важно да се започне от ранна детска възраст. Знам, че има практика в много едропейски държави да се организират дни на отворените врати, където децата се запознават с културата, с изкуството. Така малките виждат как те също могат да свирят, могат да творят. Защо да не го правят, да твориш е нещо прекрасно! Във всеки човек има култура, просто тя трябва да бъде намерена, извадена по някакъв начин. Когато творим се съединяваме. Важно е децата да бъдат запалени към изкуството от малки. Това е най-хубавото нещо на Музикалното училище, в което уча – за мен това е едно по-различно училище.  Влизам в коридора и от другите паралелки ще излезе някой актьор, облечен в костюм за роля, или някоя балерина ще ме подмине, или някой с рекламна графика ще закачи някоя своя творба…Изкуството е навсякъде около нас.
 
Как бихте определили Бургас с една дума?

Вдъхновяващ.
 
Една Ваша мечта за Бургас?

Музиката, която за мен е висша форма на изкуство, да се интегрира повече в града. Мечтая да имаме една хубава концертна зала. Нужен ни е един добър концертен роял…Ще тръгна по Богориди, ще видя една прекрасна архитектура, хубавите чадъри, светлините. Ще мина надолу по Александровска, ще разгледам целия град, ще отида в Морската градина. Градът ни е много красив. Просто културата трябва да присъства повече в градския живот. Защото, когато хората имат досег с нея, те я обикват. Няма как да бъде по друг начин, защото нещо прекрасно като културата не се подминава.

 
 
 
 
 
 
 
 

Интро:

От няколко години на плажа в Бургас изникват забележителни пясъчни фигури. Котки или пък слонче, делфини, мартеници, слънце, или пък образите на Левски, на светите братя Кирил и Методий. Това са само малка част от пясъчните изненади, с които осъмва градът.

Те са дело на Пол и Реми Хогард – свободни артисти, които се влюбват в Бургас и не спират да радват с жителите и гостите на града с творенията си. Творческото дуо се занимава с изкуство вече над 20 години, като работи за най-големите и впечатляващи фестивали и музеи на пясъчните скулптури по целия свят. Двамата са забелязани и от Холивуд – тяхно творение са пясъчните скулптури за филма „Принцът на Персия: Пясъците на времето“.

Какво е първото Ваше арт „творение“, за което си спомняте?

Пол: Първото мое произведение на изкуството… Бях 26-годишно „дете“ и за първи път посетих рая. Бях на плаж в Индия и започнах да си играя с пясъка – както правят децата. След около половин час под ръцете ми се появи красиво лице – така започнах да правя пясъчни скулптури. Това беше през 1991 г., значи преди 34 години.

Реми: Израснах в Холандия и там във всяко училище за малки деца и във всеки заден двор имаме пясъчници – защото имаме много хубав пясък – и постоянно създавахме изкуство. Но конкретно си спомням как направих русалска опашка върху краката на сестра ми.

Следващият ми въпрос беше как възникна линията „пясъчно изкуство“ във вашето творчество…но вие вече ми отговорихте.

Пол: Да, при мен беше нещо органично – просто се случи. Просто си играех, а понякога, когато играем като деца, правим открития. И аз открих, че ако използваш мокър пясък, можеш да го оформяш и да създаваш скулптури. За мен това беше истинско просветление – че имам способността да създавам скулптура. Пясъкът е просто средство.

Реми: Можеш да направиш всичко, което искаш от пясък. Когато правим работилници с деца и те разберат това, усещането е вдъхновяващо. Питат: „Мога ли да направя кола?“ – Да, можеш! „А вътрешността на колата?“ – Да, волан, табло, всичко, каквото пожелаеш.

Споделете забавен или запомнящ се момент от някой творчески проект, в който сте участвали?

Пол: Спомням си едно събитие през 2003 г. Работех усилено върху скулптура, висока 19 метра. И тогава видях красива руса холандка да минава покрай мен… 2003-та – лятото на любовта! В момента, в който видях Реми, се влюбих веднага. Три дни тя ме следваше навсякъде, а аз я игнорирах. И когато тя спря, започнах аз да следвам Реми. Това беше нашият танц на любовта, и оттогава сме заедно – вече 23 години, и все още сме щастливи!

Реми: Намерих своето слънце… в пясъка. Той стоеше върху огромна купчина пясък, правеше богове и планини, а косата му се развяваше от вятъра. Казах му: „Изглеждаш страхотно, но не ти ли пречи, че косата ти се вее в лицето?“ – „Загубих си ластика“, отвърна той. Дадох му един ластик. И оттогава се грижа за него…

Как могат да бъдат привлечени повече млади хора към изкуството?

Пол: Изкуството е пътешествие – като рисуване, музика, танц. За да навлезеш, трябва да направиш първата крачка – най-трудната. Но щом започнеш да играеш с пясък и вода – всичко е там, безплатно, достъпно. Просто отиди на плажа, вземи пясък и вода и започни да трупаш. След един малък урок от мен, Реми или друг скулптор – вече можеш да твориш. Има нещо, наречено мускулна памет – ако някога си галил куче, ще знаеш как да изваеш куче. А на плажа си спокоен. Децата имат нужда от достъп до изкуство, а с глина или бои е скъпо. С пясък и вода – не. За да извадим артиста от тях, ни трябва само един час.

Реми: И да се освободят от напрежението, от очакванията. Не е важен крайният резултат, а процесът. Да се свържеш с елементите – пясъка, вятъра, водата – и да се оставиш на течението – тогава се ражда креативността. Тогава сме най-щастливи.

Пол: Когато твориш, идва и интуицията. Скулптурата понякога не иска да стане такава, каквато ти искаш – и интуитивно я променяш. Ставаш артист с ръцете си. А на плажа – сред чайки, вълни, в покой – е нещо магично. Децата се пристрастяват.

Реми: А понякога и самият пясък решава – не иска да е „перфектно“ лице, а характерно… всичко се случва под ръцете ти.Кой е любимият ви проект в Бургас до до този момент?

Кой е любимият ви проект в Бургас до до този момент?

Пол: Коледният проект „Рождество“. Направихме сцена от Рождество Христово в православен стил. Срещнахме хиляди хора. Познавахме вече доста, но тогава срещнахме още толкова. И, честно – нямахме нито едно лошо преживяване. Само добро.

Реми: Уважението към скулптурата, радостта на хората – на всички, бедни и богати. Дори уличните хора – първо идваха да проверят дали има нещо за тях, но като видяха скулптурата на Дева Мария, казаха „Благодаря“. Един от просяците – в инвалидна количка – вече не приема нашите монети. Защото вече сме приятели. Той оцени това, което направихме за Бургас.

Пол: Хората не винаги разбират, но на един артист, за да има вдъхновение, му трябват аплодисменти, признание. Ние получаваме незабавно признание – веднага ни казват, че обичат творбите ни. Това ни вдъхновява да продължим. Ние не работим за пари – работим за живота, за Бог, ако щеш. Това е мотивацията.

Как бихте описали Бургас с една дума?

Пол: Красив Бургас!… Обичам Бургас… просто е красив.

Една Ваша мечта за Бургас?

Пол: Повече изкуство. Повече дървета. Повече пясъчни скулптури, каменни скулптури, художници, улични артисти… изкуство, достъпно за всички. Повече публично участие – може да се правят представления на улицата, опера на площад „Тройката“… Ако изнесеш операта и балета на открито, за хората, ще им спечелиш вниманието. Дай им го безплатно – и ако им хареса, ще се върнат.

Интро:

Петя Иванова е една от любимите балерини на Бургас с 16-годишна кариера на сцената на Държавната опера в града. Сега тя предава опита си и любовта си към танца на възпитаниците на НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“, където е преподавател по класически танц. Като балетен педагог, Петя Иванова е работила и в Лайпциг, Германия.

Началото на специализираното й образование е в Балетното училище към Държавна опера Бургас, а обучението й продължава в Institut del Theatre, Барселона, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов и АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив.

Петя е създател на пространството „Dance Gallery“ в Бургас.

Майка е на три момчета и запален колоездач.

Кога възникна любовта Ви към балета?

Любовта беше първо към танца, защото родителите ми бяха танцьори и съм израснала в такава среда. И понеже от много малка показах желание и данни в танците, стана ясно, че, ако искам професионално да се занимавам с това, няма как да продължа без класически балет. Както един музикант, за да свири джаз или рок, минава през класиката, по същия начин танцьорът, за да е наистина професионалист, трябва да мине през класическия балет. И така, доста късно, в пети или шести клас, отидох в школата към операта в Бургас и се записах на класически балет. Идеята беше заниманията с класическият балет да бъдат нещо временно, като необходима стъпка за достигане на високо танцувално ниво. Постепенно обаче, колкото повече навлизах в това безумно трудно изкуство, толкова по-интересно ми ставаше. И в крайна сметка почти изоставих състезателните и всички другивидове танци, с които се занимах и остана само балетът.

Любимата сцена, на която сте танцували?

Бургаската! На сцената на операта винаги съм се чувствала като вкъщи – толкова уютно и хубаво. Когато казвам бургаската сцена имам предвид не само тази на операта, а и Летния театър, Охлюва и всички изнесени пространства в града, на които сме танцували. Бургаската публика си познава бургаските артисти и винаги е имала едно много хубаво отношение към нас. Освен това, чисто като енергия, бургаската сцена е най-любима за мен.

Сцена, за която сте мечтали?

Когата бях много малка имах мечти за Бродуей. Много харесвам мюзикъла като вид сценично изкуство. Спомням си, че когато се появиха кабелните телевизии, много късно вечер един от анимационните канали ставаше такъв за старо кино. Там излъчваха мюзикъли – Уестсайдска история, Магьосникът от Оз…И просто си представях как и аз танцувам в такъв формат. И да, Бродуей е, може би, моя неосъществена сцена – мечта.

Незабравим момент от танцовата Ви кариера?

Незабравим момент в кариерата ми е когато танцувах бременна на сцената в  спектакъла„Жизел“. Бях вече в трети или четвърти месец, но си казах, че ще го изтанцувам и тогава ще спра.

Споделете за свой настоящ проект?

Проектът, който в момента е на сърцето ми, е нещо, което от много години съм искала да направя. Това е новото пространство „Dance Gallery“, в което направих магазин за танцови стоки. Като всяко нещо в нашето изкуство това не е просто магазин, а е място за преживявания, за емоция…Защото, за да бъде един танцьор, един артист, себе си, за да може да разгърне целия си потенциал, е много важно да се чувства удобно и красиво. Основната ми задача е да мога да помагам в една положителна посока на всички, които са решили да се занимават с танци.

Желанието ми е постепенно това пространство да се развие в клуб за общуване на хоратана изкуството. Знам от колеги от предишни поколения, че те са врели и кипели заедно. Свършва спектакълът вечер, завесите се спускат. Но те не се прибират веднага вкъщи, а се събират и започват да обсъждат – как е минала тази сцена, друг как е изиграл даден монолог, как прожекторът го е заслепили и как е реагирал…Или други теми за хора, които се занимават с литература или с изобразително изкуство. И всъщност тази обмяна на енергията, на знанията, и на опита от различните изкуства, много би обогатила всяко едно изкуство и всеки един артист.

Как могат да бъдат привлечени младите към танца?

В тази насока е другата ми идея  – искам да направя информационен център за младежи, които са решили професионално да се занимават с танц. В помощ на тези млади танцьори, които в един момент усещат, че това е техния път и искат да продължат на професинално ниво. Много често, въпреки отвореното информационно пространство, виждам, че те се лутат и не знаят къде да намерят реализация. Как се подават документи, къде да намерят варианти за обучение, за майсторски класове, за прослушвания за различни трупи и проекти. Затова ми се иска да развия информационен център, който да подпомага младите хора, които искат да се занимават професионално с танцово изкуство.

Как бихте определили Бургас с една дума?

Дом.

Една Ваша мечта за Бургас?

Мечтата ми за Бургас е да има все повече хора, които да обикнат града по начина, по който аз го обичам. Понякога ме обвиняват, че нося розови очила, но наистина, от гледна точка на човек, който е живял и в чужбина, и в други градове в България, избрах да се върна в Бургас с трите си деца и мисля, че има защо.

Голямата ми мечта е Бургас да може да предложи една естетическа, красива, културна градска среда, която да е едно от стъпълцата, които задържат хората тук и посоката на града да е нагоре.